КОЙ ВСЪЩНОСТ

к

„Има два вида хора – едните движат света, а другите тичат наоколо и викат: „Боже, накъде отива този свят?“ – Жюл Ренар

Когато някой чука на вратата и нямаш шпионка, през която да видиш отвъд нея, питаш „Кой е“? И наистина, в свят на непрозрачност и прегради пред информацията въпросът „Кой?“ е най-естественият. Така и днес това въпросително местоимение е особено популярно и разпространено.

А кой протестира в същност?

Това е ключов въпрос за успехът на протестите. Трябва бързо да открием какво ни обединява същностно, отвъд призива „ОСТАВКА!“, за да противодействаме на любимото оръжие на властта – раздора, и да задоволим болезнената потребност от групова идентификация. Оттам и групово осъзнаване и действие.

Преди да направя опит да отговоря на този въпрос, искам да въведа в една триада, на която ще се опра в разсъжденията си: прогресивно, консервативно, радикално. В широк смисъл, „прогресивно“ ще да е идеята, че обществото и държавата трябва да еволюират и да се трансформират в крак с новите реалности и потребности; „консервативно“ е за запазване на статуквото; „радикално“ е за коренна смяна на системата. Метафорично казано, ако имаме път с дупки, консервативно е да го кърпим, прогресивно да строим нов на същото място, а радикално – да хванем друг път. А когато поставим тези относителни понятия спрямо нещо по-конкретно – капитализма, те добиват по-тесен смисъл: „консервативното“ смята класическия капитализъм за най-справедлив, „прогресивното“ вижда недостатъци в класическия капитализъм и иска да го реформира, с което се стреми да го подобрява, а „радикалното“ е против капитализма въобще.

И сега, кой протестира?

Считам, че в момента протестират прогресивните хора, в широкия смисъл на думата. Ние не искаме просто смяната на едни с други, а искаме дълбоко трансформиране на обществото, еволюция, реформиране на системата и елиминиране или силно ограничаване на олигархичния модел на управление. Ние считаме, че обществото е преживяло силна динамика и настоящият ред, днешните „правила на играта“ не отговарят на нашите разбирания за справедливост, нормалност, ценности, нашите разбирания за добро и лошо. Обединени от това общо понятие, трябва да осъзнаваме, че сред нас има както прогресивни, така и консервативни хора, но в тесния смисъл – спрямо капитализма. Т.е. обединени сме от идеята, че настоящата система не работи добре, но не винаги ще сме на едно мнение как точно да се промени.

Кои са срещу нас?

Преди всичко, консервативните хора, в широкия смисъл на думата. Тези, които настоящият ред ги устройва добре. Това са или тези, които успяват на 33 години или цоцат под някаква форма от статуквото, или тези, които ги е страх от промяната (да не би да стане по-лошо!) и тъгуват по „доброто старо време“. Те си представят алтернативата персонално – не да сменим реда, а да наложим нашите хора на върха на тая система; не как да функционира властта, а кой да я консумира. Радикалите не ни подкрепят безрезервно, защото сме много меки за тях, но ни симпатизират, защото и те искат промяна, макар и по-крайна.

Какво ни разделяше досега?

Преди всичко етикетите и съпътстващата ги омраза и насъскване на хората един срещу друг. За да е възможно да поддържаш олигархичен модел на управление пред очите на всички и в условията не демокрация, не е достатъчно само да имаш медиите. Те са средство да поддържаш същинският механизъм на властта, а той е класически – разделението. Някой беше казал наскоро, че една от големите победи на комунизма е насаждането на подозрителност у всекиго от нас. Този механизъм работи чрез етикети. „Ляв“, „десен“, „костовист“, „бойковист“, „комунист“ и прочее марки, които може и да нямат общо с действителността, но задължително трябва да будят омраза или недоверие спрямо съответния човек, който ги носи. Нищо, че повечето неща, които искаме съвпадат, важното е днес да претрепем врага, пък принципите и нормалната държава могат да почакат. И именно това е оправданието да гласуваме за очевидно провалени политици, които ни предлагат неудовлетворителни политики. Гласувам за Бойко, щото не искам комунистите или гласувам за Станишев, щото не искам бойковистите. Ейтака си работят нещата – ние се бием помежду си, а те си правят каквото си искат. Поддържа се една културна хегемония, че левият и десният трябва да са в постоянна вражда, защото едните винаги подготвят унищожението на другите.

Какво, все пак, ни събра заедно?

Назначението на Пеевски беше само повод, но разтърсващ, защото той е много силен, символен и убедителен знак за системен проблем, който всички считат за несправедлив. Гневът от този акт беше достатъчно мощен, за да скъса всички етикети и да ни събере, уж враговете, заедно на площада. Когато „леви“/“десни“/“центристи“/“националисти“ се срещнаха и бориха рамо до рамо, нещо се пречупи. Видяхме, че имаме много общи ценности – свобода, справедливост, прозрачност, отговорност, правов ред, демократичност и много други неща, които ни липсват днес. След оталагането на гнева, част от хората отново се върнаха към етикетите, но пътят към новото мислене е проправен и ми се струва, че нищо няма да е вече същото. Прогресът направи своята нова, малка, но безвъзвратна стъпка.

Време е. Да счупим оковите на старите етикети, да осъзнаем, че сме общност, прогресивна, която има много повече какво да сподели, отколкото да раздели. Между нас имаше врата – културна хегемония, че трябва да се мразим, но Пеевски я отвори и видяхме „Кой“. Трябва да стигнем до общите решения, до нов национален консенсус – най-голямо общо кратно на визията ни за страната, но можем ли? Мисля, че политиците нямат интерес от това, напротив – те крепят властта си върху разделението. Тъй, че ще трябва да ги заобиколим някак си, защото „кой“ вече не е въпрос. „Кой“ е отговор…

„Има два вида хора – едните движат света, а другите тичат наоколо и викат: „Боже, накъде отива този свят?“ – Жюл Ренар