Кратко за истините за апатията или мотото „Аз съм господар на живота си“

Ах, че мега-парадокс!

Една от психологическите причини, стоящи зад индивидуалното поведение на днешните непротестиращи/незаинтересовани/несоциални хора, е точно това, че те не се чувстват комфортно в масова компания, която малко или много нарушава тяхната „оригинална индивидуалност“. Убеждението в собствените способности и уникалност на личността се конфронтира с призиви за обединение и общи действия. Има една спасителна, житейско-
философска сламка у разбиранията на тези хора, че

неучастването в масовката, в мажоритарността, е признак на силен интелект, оригиналност и здрава самоличност.

Един вид се усеща панически страх, когато се налага да се идентифицират с някаква огромна прослойка от обществото. Това се смята за безмислено. Това е в противовес с личните стремежи за формиране на индивидуалната уникалност.
Това е също и самота.

Най-красивото нещо в истински демократичните общества, изградени на базата на социален и идеологически плурализъм, е това, че в тях ако си способен на нещо, повече от другите, ти можеш да го развиваш. Ти можеш да бъдеш повече от някой друг в нещо. Но не във всичко. И там, успявайки, ти успяваш и за другите около теб. Защото така функционират нещата.

И друго – един апел към тези хора. Разберете, че капсулацията ви около разумно или не изградените ви личностни стени, точно в този момент е клинично безсмислена. Защото ще ви дам една болезнена истина – Не „успявате“ в една нормална държава. Ние не успяваме в ежедневния си живот в едно нормално общество, законна реалност и демократична среда. Ние успяваме в джунглата. Но това не трябва да ви прави горди.

Това е вече тежкото заболяване на българина. Той си мисли, че успявайки в анархията е велик.

И този му „успех“, дошъл след хиляди самозалъгвания със собственото „аз“, след ежедневни потъпквания на морал и чувство за вина, не е сладък.

Той е като наркотик, който въпреки, че ти давa моментно удовлетворение, те изпълва често с тежка вина, която един ден те разяжда напълно.

Така, че истината според мен, е следната: Днес най-важното разделение не е между леви и десни, социално слаби и добре финансово подсигурени, провинция и столица, стари и млади. Днес разделението е между тези, които им е добре да успяват в анархична и нестабилна среда, пазейки постигнатото от тях с пот и труд от опасността от асимилация от масовката, и тези, които също искат да успяват, но след като първо имат нормална държава, където техният успех не значи непременно нарушаване на 100 закона, редица морални ценности и потъпкването на безброй лични свободи.

И на мен ми се успява. И на мен ми се изкарват пари и ми се живее добре. Но не и на тази цена.Не и след като трябва да подкупя, да рушветирам, да уредя, да излъжа, да измамя и да смачкам.