Малък нощен разказ

venceremos

Това може да е вашата Йоана. Или вие сте нечия Йоана?

„Чакай да извадя кутията със снимките от шкафа. Отдавна не сме ги гледали“ – помисля си Стефка и го казва след миг на мъжа си, който влиза в кухнята с чанта с домати и един хляб.
Двамата съпрузи на около 50 тъкмо се приготвят да вечерят и да гледат новините в 19ч.
Петър, едър мъж с грубовато лице и още по-груби ръце, започва да мие доматите, докато гледа поредния блок реклами. Стефка се връща от хола, а в ръцете си държи стара кутия от обувки. „Тези снимки не заслужават да са в такава вехта кутия“, замисля се тя докато премества с едната ръка приборите от масата и прави място за поредното пътуване назад във времето.
– Остави доматите, след малко ще ядем. Ела тук – подканва тя Петър и той без да се съпротивлява сяда на един стол до нея. Кухнята, малка, но уютна, е топла и във въздуха се разнася миризмата на мусака. Тя стои кротко във фурната и чака своя ред след салатата и ракията. Любимото ядене на Йоана, дъщеря им.
Стефка отворя кутията и с женска грижовност започва да нарежда снимките на мушамената покривка. Не ги разглеждат ей така, хаотично. Подредбата следва хронологията на техния съвместен живот. Макар и черно-бели, те оживяват в цветни сцени в очите на двамата. Още не пил и капка ракия, очите на Петър бавно започват да искрят. Ето, сватбата. Усмихнати, весели и млади. Той я държи на ръце. Около тях роднини. После сватбената маса в селския ресторант. Било е ноември.
– Скоро ще направим 30 години, казва тя и макар да не се поглеждат, и на двамата им става хубаво.
После идват снимките от завършването им в университета. Стефка вече бременна в седмия месец с Йоана, си спомня колко трудно е било да учи нощем, а малката да рита в корема й. Смеят се като си спомнят за тези дни.
Петър отново се сеща за „онези снимки“ и се ядосва, че Стефка всеки път ги остава в кутията. Изважда ги сам. На тях отново са те. Но Петър има хаотично буйна къдрава коса, а Стефка на повечето е със скандално къса за онова време пола. Потапят се в спомени. Младост, буйност, страст. Очите и на двамата започват да сълзят, като всеки се надява другия да не го види. Пак са млади. Дори снимките да миришат на стара хартия, спомените пак им раздвижват сърцата. Петър сякаш ей сега е готов да хване китарата или да избяга от казармата за да се видят тайно. На Стефка отново й се дописват стихове.
Началото на новините е това, което ги изкарва с потресаваща бързина от меланхолията. Стефка се сепва толкова, че едвам не обръща масата. Подвиква нервно на Петър да увеличи максимално звука. И двамата родители, неусещащи как трият сълзите от очите си, впиват погледи в малкото телевизорче над хладилника.
И скоро там, сред едни други лица, на едни стълби, те виждат усмихнатото лице на тяхната Йоана. Стефка инстинктивно хваща ръката на Петър, която нервно си играе със запалката на масата. Слушат, треперят, внимават.
Репортажа свършва. Петър пали нервно цигара, а Стефка мълчаливо отива да мие домати. И двамата си мислят едно и също нещо – „горд съм с детето си“. И после идва тъгата. Малко след третата ракия и самообвинението. Когато и мусаката е почти изядена, Петър не издържа, става и отива в стаята на Йоана. Сяда на леглото и без да издава звук остава няколко сълзи да попият в грубата му брада. Не ги трие.
Гледа мястото, където е спало детето му. Спомня си как е бдял над леглото й не веднъж, когато е била болна. Спомня си как й се е карал. Как заедно са учили по математика. Светва малката лампа на бюрото и излиза. Не иска стаята да стои тъмна.
Детето му е само на няколко стотин километра от тук, но сякаш е в друга държава. Сякаш е изгнаник на собствена територия.
Връща се в кухнята, а там Стефка, въпреки неговите заръки, е звъннала поне 5 пъти на телефона на Йоана и сега нервно разчиства масата, защото момичето не е вдигнало.
Той сяда и с празен поглед почва да прехвърля каналите. И двамата се опитват да не мислят какво ли прави тя сега. Смело момиче е. Казва им, че е добре и се справя. Нищо, че почват много да я мразят за това, което е направила.
А родителите вече думи нямат. И как да й кажат какво да прави, когато те не са го правили? Силата на бездействието от вчера срещу силата на действието днес.
Тя не ги обвинява. Няма и за какво. Били са други времена, друг живот. Казва им, че за нея е най-важното, че я подкрепят.
Късно през нощта, никой от двамата не спи. Мислят си.
Спомнят си всички грешки, всички моменти на слабост. Спомнят си как я подкрепяха ако би решила да учи в чужбина.
Стефка си спомни за репликата й, че винаги има спасение, защото Йоана е млада и може утре да отиде където си иска.
А тя избра да остане. Не толкова заради тях, колкото заради привързаността си към приятели, българско и родина. Беше казала на майка си, че дори и да може да готви, никога нямало да спрат да й липсват нейните манджи.
„Какво се обърка в тази държава?“, мисли си Петър. Пита се за кой ли път как се стигна до тук, че детето му днес е едва ли не терорист за много хора. Какво се обърка?
И тези въпроси побъркват душицата на този вечно отруден и скромен човек. И той, както много други пъти, се чувства безсилен пред света. И тази нощ той преживява най-страшната болка за един баща и съпруг – да не можеш да помогнеш на детето си и на семейството си.
Усеща се, че отдавна е спрял да търси в тези безпомощни мигове упора в общество и държава. Мислено пресмята събраните спестявания и си представя как, когато дай Боже детето му, живо и здраво се прибере вкъщи, той ще му даде тези пари и ще му каже да бяга. Ще го прегърне, ще му прошепне, че е най-гордия баща на света и ще му каже да бяга надалеч. Ще му каже, че тази държава не го заслужава. За миг си мисли, че и той самият не я заслужава.
Стефка се върти нервно до него и въпреки, че се старае да се прави на заспала, той усеща по дишането й, че просто стои обърната с гръб с отворени очи, загледани в мрака. Инстинктивно му се приисква да се помоли. Не е набожен, но в този миг изпитва такава нужда от молитва, разкаяние и опрощение, че едвам сдържа порива си да стане и да хукне навън. Страшно е на тези години да се чувстваш малък човек.
Залъгвайки по-скоро себе си, отколкото Стефка, Петър става за да отиде уж до тоалетната. Почти незабелязано взима телефона от нощното шкафче и отива в кухнята.
На светлината на уличните лампи набира номера на Йоана. Със свито сърце брои позвъняванията. Най-сетне тя вдига.

– Тате, какво става? Защо не спите?
– Нали знаеш, че от времето ме боли крака- измисля си Петър с надеждата тя да повярва. – Как си? Какво си правите там?
– Добре съм, тате. – отговаря момичето малко разсеяно – Трябва да затварям, че имаме да обсъждаме разни неща. Поздрави на мама.
– Да, добре…..аз, такова, само да те чуя.
– Не се притеснявайте, всичко е наред. – изстрелва тя набързо и преди Петър да е казал това, за което винаги му е трябвало доза смелост, тя затваря.
„Обичаме те“ – прошепва той на светещата вещ в ръцете му и навежда глава.Колко пъти като по-малко е пропускал да й го каже..
Макар и да е малко по-спокоен, Петър едвам сдържа сълзите и гнева си. Гняв към него, към Стефка, но и към България. Пали цигара и я изпушва докато микс от мисли препускат в главата му.
Изпива на един дъх голяма чаша вода и се връща в леглото, възможно най-тихо.
Тъкмо се намества, когато Стефка се обръща:
– Как е?
– Добре е, спи спокойно. – отвръща той и погалва жена си по челото.
Някъде към 5 и двамата заспиват. Той сънува белите си дънки, с които бе на първата им среща. Тя пътува обратно до онези мигове, в които бе ученичка и написа любимата си поема за есента.