Трите стратегически грешки на протестите, или една приятелска критика

1377970_10151955216325977_108609547_n

Това, което искам да направя е като симпатизиращ изследовател да посоча някои по-общи стратегически грешки на протестите, които намалят собствения им ефект

Започвам с уточнението, че думите по-долу са в жанра „приятелска критика”. Много от авторите на този блог бяха на много протести, включително и аз в началото, а някои от тях и сега са в Софийския университет. За съжаление обаче ситуацията е такава, че за да погледна критично към протестиращите трябва предварително да заявя ясно, че това не ме прави про-Орешарски. Това, което искам да направя е като симпатизиращ изследовател да посоча някои по-общи стратегически грешки на протестите, които намалят собствения им ефект (а не конкретни тактики като окупации или ‘фейсбук оставки). За мен протестите нямат ‘централно управление’ (въпреки че имат нежелани политически ‘спътници’), така че

тези грешки са резултат от събирателните действия на едно множество.

Възможно е и те да са неизбежно последствие от събитията и мобилизацията, но все пак може и да са преодолими. Въпреки тези необходими уговорки, реших да напиша този анализ, защото съм се убедил през годините, че критиката е в повечето случаи по-полезна от морални прехвали и лирически отклонения, когато дойде време за действия.

Първата стратегическа грешка на протестите днес е, че те са твърде персонални.

В началото моята силна подкрепа идваше от радостта ми, че за пръв път виждах идентифицирани в масовия дискурс проблемите от близките връзки на политика и икономика в България. Това, че политическата машината БСП са частен случай на проблема е така, но концентрирането върху „оставка”, „чевени боклуци”, „Олигарски” и противопоставянето наши-ваши прероди протестите в една по-грозна форма. Целта трябва да е формулиране на универсални и неперсонални правила, а не тактически съюзи с всеки, който има директен интерес от преразпределение на политическата власт. Така поставено съм сигурен, че много от протестиращите ще се съгласят веднага на теория. Въпросът е, че това не личи в практиката. А когато нещо стане персонално, то става емоционално и ескалира неконтролируемо. Целта обаче не е оставката на правителството, целта е една по-успешна България, което минава през една по-добре функционираща политическа система. Но често, твърде често, реториката и поведение предполагат, че една оставка е магическото решение. Проблеми като демографския срив, младежката безработица, регионалните дисбаланси, енергетиката изискват функционираща политическа система, а не Борисов, Костов, Орешарски, Кънев, Кунева или някой друго определено лице.

Вторият стратегически проблем на протестите е техния ограничен обхват, особено извън София, синдром на тяхната ограничена способност за чуваемост. Факт е, че активната мобилизация е в центъра на София и сред една бройка ‘ранобудни’ активисти. Проблемът не е в това само по себе си –всякаква такава дейност изисква ‘мотор’, който да я дърпа напред – а в това,

че, съчетано със силна медиатизация, се създава чувство за самодостатъчност.

Ако протестите наистина искат общонационална промяна, това изисква чуваемост извън София, а видяхме „резултата” от действията на Пламен Горанов във Варна. На психологическо ниво, това означава протестиращите да приемат, че има (потенциално много) хора, които в момента нито ги подкрепят особено, нито подкрепят правителството. Тук трябва да се разбере защо те не подкрепят активно протестите и какво може да спечели тяхната подкрепа; вместо това се насажда едно усещане, че който не подкрепя безусловно протестите не е „в крак с времето”. Това е и тактически грешно – все пак, БСП разчита именно на електората извън столицата. Ако поне част от тези хора, разочарованите симпатизанти или поне тези приятелски настроени към социалистите бъдат привлечени към протестите, това ще бъде много, много по-голям проблем за партията. В момента за съжаление действията на протестиращите (тъй като БСП действа основно реактивно в отговор на тях) водят до поляризация, която парадоксално намалява възможността за оставка. Това е очевидно в социологическите изследвания, които показват, че електората на БСП се чувства атакуван и е готов да гласува за партията дори да има съмнения, защото много малко усилия се правят да се говори с тях и да се отразят техните проблеми и виждания в протестите.

Третият проблем на протестите, за мен лично най-големият и този, който ще породи най-много несъгласие, е че те са твърде морални. Като повечето хора, аз също чувствам дефицит на справедливост и истина, но решението му не е „повече морал”. Затова за мен протестите тръгнаха в грешна посока когато

основният аргумент стана моралният, а последиците от преплитането на политика и икономика останаха на втори план.

Политиката не е въпрос на морал, политиката е въпрос на власт. Основния въпрос за нас като граждани не е дали има морал в политиката, а по какъв начин са организирани стимулите на политиците за достигане до властта. Ако властта зависи от купуване на гласове и финансиране от икономически и лобистки интереси, тогава полиците ще управляват за олигархията – независимо как се казват, откъде идват и колко добри хора са те индивидуално. Ако взимането или оставането на власт зависи от икономическите им резултати и повишаване качеството на живот, тогава те ще управляват ‘в името на народа’. Техните стимули са функция от институциите на една държави, икономически и политически. Ако институциите позволяват отворен икономически достъп и обмен и равно поле на игра с ясни правила за всички участници, с държава в ролята на неутрален трети арбитър, тогава има растеж. В България проблемът е, че тази основа я няма – затова

партиите в България не са десни, леви или центристки, а машини за печелене на власт,

която после се монетизира за изплащането на лихви към задължените лица, а ако това някак си води и до икономически растеж, това е бонус. Затова тук решението не е ляво или дясно, червени или сини, а нагоре – към изравняването на игралното поле. Това не може да стане със сегашната медийна среда, банкова система и политически институции. Но това не е въпрос на морал, на личности, на ‘лоши и добри’. Всъщност акцентирайки върху ‘повече морал’ протестиращите се вкарват в същата затворено-персонализирана система, в която основното разделение е „наши хора” срещу „техни хора”. Морализирането не е просто грешна диагноза, а и сериозен проблем, като крайният резултат е капсулиране, липса на чуваемост и на рефлексивност. Това води до поляризация и емоционални реакции, в които всеки който не е с нас, е срещу нас. Това обаче не е същността на едно национално движение, което трябва включително и по практични съображение да се вдъхновява от клишето „Съединението прави силата”. И точно чрез своите действия да изобличава липсата на съдържание на тези думи в самата сграда, на които са изписани.

Списъкът разбира се би могъл да бъде продължен. Все още чувам много редки смислени отговори на аргументи като тези, че правителството е политически легитимно или че липсват конкретните политики. Разбира се, постигането на мобилизация около негативното е по-лесно и известна доза морална реторика и персонализация са неизменна част от подобни процеси. Но като приятелски настроен наблюдател ми се струва, че персонализацията и морализацията на протеста са на такова ниво, че са заменили анализаторското мислене и са замъглили оригиналните идеи и мотивации, които изкараха толкова хора на улицата.

Може би е време да си припомним, че проблемът на България не е с определени личности, а с цялата политико-икономическа система на зависимости.