Порочният кръг на олигархията

Фавелите на Рио де Жанейро – обратната страна на бразилския разкош
Снимка: Някои права запазени от dany13

Съвсем грешно е да мислим, че прогресът е безалтернативно състояние, което се случва на всяка група хора, в която и да било епоха. Нищо не е по-далече от истината и историята е пълна с примери на общества, които са били поробени или просто са престанали да съществуват под натиска на проблемите, създадени от регресивното им развитие.

Интересен и полезен тогава би бил отговорът на въпроса “Какво кара нациите да регресират (и в крайна сметка) да се провалят?” Книгата на професорите Дарън Аджемоглу (МИТ) и Джеймс Робинсън (Харвард) опитва да даде отговор на този въпрос, изследвайки историята на голям брой успешни и загинали цивилизации. Целта на този материал обаче не е да прави преглед на книгата, а да намери

Аналогиите с България

Аджемоглу и Робинсън разделят обществата и политическите и икономически институции, които те създават, на два вида:

• Включващи (inclusive) – които осигуряват свобода възможност за развитие на голяма част от членовете на обществото и дават възможност за траен и широкообхватен икономически ръст и просперитет
• Източващи (extractive) – в които възможностите се съсредоточават в ръцете на един ограничен елит, включващ монарха/генсека/мин. председателя и обкръжението му и които са устроени така, че този елит да съсредоточава възможно най-голяма част от обществените блага у себе си

Оттам аргументите им следват тезата, че източващите общества, макар способни да генерират краткотраен ръст, винаги се провалят в дългосрочен мащаб, защото стремежът на тези елити винаги да се запазят на върха на обществената пирамида, възпира всеки порив за иновация и “съзидателно разрушение” (по Шумпетер). По тази линия авторите обясняват успеха и провала на различни общества в различни епохи – от преди-колумбийските цивилизации в Южна и Централна Америка, смазани от испанските конквистадори, през английските колонии в северната част на Америка до Съветския съюз при Сталин.

По-интересни за нас обаче са примерите на общества, които да пример за високо ниво на развитие на епохата си, но които впоследствие се провалят.

Общите характеристики на провала

Римската република/империя създава едни от най-включващите институции в ранната си история — с гражданските права, равенството пред закона, представителност в управлението и т.н. В допълнение, Рим успява да наложи тази система над огромна територия, която дава възможност на милиони да постигнат благоденствие, развивайки икономическа дейност и търгувайки, под закрилата на институциите на държавата. След установяването на империята обаче тази система започва да се свива, концентрирайки все повече икономическа и политическа власт в ръцете на ръководния елит (патрициите), което в крайна сметка води до колапса на Рим.

Венецианската република също като Рим създава система, основана на свободи и институционални нововъведения, които й позволяват да постигне невероятно ниво на икономическо развитие и благоденствие. Особено внимание заслужават нововъведенията, които спомагат социалната мобилност – т.е. възможността хора, които не произхождат от средите на управляващия елит, да забогатеят и да участват в управлението на Републиката. Както и в случая на Рим, стремежът на установения елит да се предпази от претенденти води дотам Венеция постепенно да залезе като световна сила и да се превърне в… музей (цитирам израза на авторите).

Пред провал ли е България?

Използвайки същата рамка, съвсем ясно можем да видим, че политическите и икономическите институции в България са източващи. Десетки и хиляди са примерите, че държавата се използва за облагодетелстване на един кръг от хора, съсредоточен около представители на комунистическата „Държавна сигурност”. Единствените нови лица, които се допускат в този кръг са такива, които гарантират възпроизвеждането му (мислете си за Делян Пеевски, Николай Бареков, Сергей Станишев и т.н.)

Същевременно държавните институции се използват, за да гарантират позициите на елита. Само няколко примера от последните месеци са напълно достатъчни, за да видим опасните аналогии с примерите от книгата на Аджемоглу и Робинсън:

• Народното събрание (НС) забрани залаганията на спортни събития онлайн и създаде де факто монопол на единствената компания, която има изградена мрежа от физически пунктове за залагания – Еврофутбол. Същата е собственост на Васил Божков, който е известен като покровител на мин.-председателя Пламен Орешарски
• От началото на мандата на това НС се дъвче идеята за облекчаване на режима на пушене на обществени места (заведения). Зад привидно простовата мотивировка на подобна идея (тип “искам да си пуша където ми падне”) всъщност надничат интересите на тютюневото лоби и в частност на “Булгартабак”, която най-вероятно е в ръцете на Цветан Василев – собственикът на Корпоративна търговска банка (КТБ)
• В допълнение, Законодателят се опитва да създаде и монопол за продажбата на тютюневи изделия, отново на верига свързана с “Булгартабак” и Цветан Василев

Неизбежен ли е крахът?

Исторически погледнато, немалко държави са успявали да се измъкнат от подобен омагьосан кръг, за да постигнат благоденствие за гражданите си. Също така исторически погледнато, изграждането на стабилни и отворени институции отнема дълго време и много усилия – люлката на модерната държава Франция се люшка в нестабилност над 150 години преди да успее да произведе стабилна демокрация. Така че задачата е тежка, но в никакъв случай невъзможна.

Има само един сигурен начин да се провалим обаче — да очакваме някой друг да свърши нашата работа. Многобройните примери ясно показват, че ако бъде оставен необезпокояван, властовият елит никога няма сам да отпусне хватката върху властта, дори с цената на тотален провал на държавата. Във всички успешни случаи в историята, натискът за реформа и създаване на включващи институции, гарантиращи свободата и равният шанс, идва от тези, които изглеждат слаби и без необходимия властови и силов ресурс да променят нещо — гражданите.

Време е да разберем, че успехът или провалът на държавата ни зависи не от рептилите, Сорос, Делян Пеевски или дори от вездесъщите “Генерали”, а от всеки един от нас. И че в страниците на историята ще бъдат записани нашите имена като отговорни за успеха… или провала.