Страх ли ни е от глобалното?

Колко по-малък трябва да стане света, че да разберете колко сме зависими от всичко, което се случва на тази планета?

Мутацията на национализма идва от неспособността да мислим глобално. Това е един отчаян акт на страх от неизвестното. Това е едно признание към самия теб, че не можеш да се справиш с многопластовото измерение на живота ти. Болезнено осъзнаване, че закърнялостта на възприятията ти е като тумор, който дори нямаш воля да отстраниш.

Смятам, че най-наложително днес е разбирането, че всичко тече и се променя.

Няма едно мнение по въпроса дали светът деградира или еволюира. Но той се променя. Всичко около нас се случва и ние трябва да осъзнаем, че е крайно време да се случваме и ние с него. Колкото и да се правим на скали и те също са подвластни на стихиите. Колкото и да се затваряме в себе си, търсейки отчаяно спасение в елементарностите на ежедневието, глобалността променя нашата действителност и рано или късно променя и нас.

Колко по-малък трябва да стане света, че да разберете колко сме зависими от всичко, което се случва на тази планета?

Когато преди два месеца се събуждах сутрин с мисълта за Сирия и дали ще има война, някакси излгеждах смешен в очите на хората. „Какво те интересува Сирия? Далече е. Остави ги да се трепат и да се оправят“ – бяха едни от коментарите, когато търсех в ежедневните ми контакти, мнение по въпроса. А аз чисто егоистично се притеснявах за това, което се случи. Притеснявах се, че при изостряне на кризата ще дойдат бежанците. Нямам нищо против сирийците, просто се притеснявах, че в ситуацията, в която е България, една бежанска вълна ще усложни всичко ужасно много.

Така и стана. И сега, както през последните 24 години, отново си задаваме един и същ въпрос: „Как се стигна до тук?“

Как се стигнало до тук, че не сме били готови и видиш ли, никой не преценил, че тази вълна се задава?

И преди писах – един от основните белези на българското битие е методологията за отричане на нещо от реалността, с цел това отрицание да доведе до неговото изчезване напълно. Тоест ако не говориш за нещо, то не съществува.

Е, ние не говорехме за Сирия, ама бежанците пак си дойдоха.

Така е и със всичко останало – Не говорим за глобализъм и разпад на националната държава и си мислим, че живеем на остров, който се управлява от местен дерибей-кукловод.

Не говорим за това, че рано или късно България и всичко останало около нея ще изглежда по съвсем различен начин, щем не щем, и ние трябва да помислим как ще се справяме тогава. Просто се надяваме.

Разбирате ли? Прогрес vs. Надежда. Надежда, че дори и да не правим нищо, всичко ще си остане во веки веков по старому. А тук, както съм казвал вече, идва и мега-парадокса – На нас дори не ни харесва това, което е сега!

Тоест ние искаме промяна, но без промяна.

Ние не искаме да моделираме възприятия и светоглед. Не искаме да се прекалифицираме или да отворим очите си за нови идеологии и разбирания.

Искаме промяна, която да се случи от самосебе си, без ние лично да се променяме. Искаме развитие, без това развитие да изисква жертви и нарушение на личен комфорт.

И така, докато си се надяваме, че ако не говорим за нещо, то не се случва, си минава живота.

И накрая си прегръщаме въпроса „Как се стигна до тук?“